Занижено обезщетение от застраховател – може ли размерът да бъде оспорен?

В практиката на BSLC често се обръщат към нас клиенти, които вече са получили обезщетение от застраховател – но усещането им е, че сумата „не излиза“. Например собственик на автомобил след ПТП получава изплатени 3 200 лв., докато офертите за реален ремонт надхвърлят 6 000 лв. Застрахователят се позовава на „вътрешна методика“, амортизация или ограничение по полицата. Клиентът остава с въпроса: това окончателно ли е, или може да се оспори?

​

Този въпрос има пряко правно значение. В много случаи изплатеното застрахователно обезщетение действително е занижено, а законът дава механизми за защита. Основният риск е, че ако не се реагира навреме и правилно, застрахованият може да се лиши от възможността да получи пълния размер на вредите си.

​

BSLC съдейства при:

• занижено застрахователно обезщетение по „Каско“ или „Гражданска отговорност“
• спор със застрахователна компания относно оценката на щетата
• подготовка на иск за увеличаване на обезщетение
• съдебен иск срещу застраховател
• доказване на реални вреди при имуществена щета ⚖️

​

Може ли да се оспори занижено застрахователно обезщетение по българското право?

​

Краткият отговор е: да, и това право е изрично защитено от закона.

​

Правният режим се урежда от Кодекса за застраховането (КЗ) – специалният закон в тази област, който е функционален еквивалент на застрахователните режими в други европейски държави (напр. германското Versicherungsvertragsgesetz). Основният принцип е, че застрахователят дължи обезщетение, съответстващо на реално претърпените вреди.

​

Законът изрично постановява, че при имуществено застраховане обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към момента на настъпване на събитието – чл. 386, ал. 2 КЗ . Това е фундаментален принцип, който ограничава практиката на застрахователите да изплащат произволно занижени суми.

​

Оттук следват няколко важни извода:

​

• Застрахователят няма право да определя обезщетението по вътрешни правила, които противоречат на закона.
• Изплатената сума не е „окончателна“, ако не покрива реалните вреди.
• Застрахованият има право да претендира разликата до пълния размер на щетата.

​

В практиката често се срещат следните основания за занижаване:

​

• прилагане на завишена амортизация
• използване на нереалистично ниски цени на части или труд
• игнориране на реални разходи за възстановяване
• частично признаване на щетата

​

Важно е да се подчертае, че застрахователната сума е горна граница на отговорността, но не и автоматично дължим размер – чл. 386, ал. 1 КЗ . Това означава, че ако вредите са по-високи от изплатеното, но под лимита, разликата може да бъде търсена.

​

Оспорването може да стане както извънсъдебно (чрез възражение и допълнителна претенция), така и по съдебен ред – чрез дело срещу застраховател.

​

Как се доказва по-висок размер на вредите при спор със застраховател?

​

Доказването е сърцевината на всеки спор със застрахователна компания. Законът изисква обезщетението да съответства на реалните вреди, но именно застрахованият трябва да ги установи.

​

Застрахователното обезщетение представлява паричната стойност на вредите, включително и разходите за ограничаване на последиците от събитието . Това означава, че в доказването могат да бъдат включени повече елементи от чистия ремонт.

​

В практиката се използват няколко основни доказателствени средства:

​

• експертни оценки (автотехническа, строително-техническа и др.)
• фактури и оферти за ремонт
• снимков материал и протоколи от оглед
• свидетелски показания (в определени случаи)
• документи от сервизи или доставчици

​

Най-същественото доказателство в съдебно производство е съдебната експертиза. Съдът назначава вещо лице, което независимо определя реалния размер на вредите. Именно тази експертиза често води до значително увеличаване на обезщетението.

​

Практически важни моменти:

​

• Не се доверявайте само на оценката на застрахователя.
• Събирайте доказателства още от момента на щетата.
• Изисквайте писмено становище за начина на изчисление.
• При по-сериозни щети – консултирайте се с адвокат по застрахователни спорове.

​

Често срещана грешка е клиентите да приемат първоначалното плащане като окончателно. В действителност то може да бъде само частично изпълнение на задължението на застрахователя.

​

Какви са правните действия при съдебен иск срещу застраховател?

​

Когато извънсъдебното уреждане не доведе до резултат, следващата стъпка е съдебно производство за щета.

​

Правото на иск произтича от застрахователния договор и от общите правила на облигационното право. Застрахованият (или третото увредено лице при „Гражданска отговорност“) има право да предяви иск за неизплатената част от обезщетението.

​

Съдебният иск обикновено включва:

​

• главница – разликата между дължимото и изплатеното обезщетение
• законна лихва за забава – дължима след изтичане на законовия срок за плащане (чл. 409 КЗ) 
• съдебни разноски

​

Процесът протича по реда на гражданското производство. В рамките му съдът:

​

• установява дали е налице застрахователно събитие
• проверява покритието по полицата
• определя действителния размер на вредите чрез експертиза
• сравнява този размер с вече изплатеното обезщетение

​

Особено важно е, че съдът не е обвързан от оценката на застрахователя. Той извършва самостоятелна преценка въз основа на доказателствата.

​

Съществуват и специфики:

​

• При застраховка „Гражданска отговорност“ увреденото лице има пряк иск срещу застрахователя .
• При частично обезщетение може да се търси само разликата.
• Давностните срокове са ограничени и пропускането им води до загуба на права.

​

Практически риск е подценяването на процеса – без правилно формулиран иск и доказателствена стратегия, дори основателна претенция може да бъде отхвърлена.

​

В подобни случаи професионалната правна помощ при застрахователен спор е ключова – както за правилното изчисляване на претенцията, така и за ефективното ѝ защита в съда. При необходимост от предварителна оценка на разходите може да се използва и калкулатор за адвокатски възнаграждения.

​

В крайна сметка, заниженото обезщетение не е окончателен резултат, а често – отправна точка за защита на правата на застрахования. Законът ясно изисква пълно обезщетяване на вредите, а когато това не е спазено, спорът със застрахователната компания е напълно оправдан и юридически защитим.

Какви срокове важат при оспорване на занижено застрахователно обезщетение?

​

Един от най-често подценяваните рискове при спор със застрахователна компания е изтичането на давностните срокове. Дори при напълно основателна претенция, пропускането им води до окончателна загуба на правото да се търси допълнително обезщетение.

​

Правният режим е уреден в Кодекса за застраховането (КЗ) – специалният закон в областта на застрахователното право, който функционално съответства на уредбата на застрахователните договори в континенталните правни системи (напр. германското VVG). Съгласно чл. 378, ал. 1 КЗ, общото правило е, че правата по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие .

​

Има обаче важни изключения:

​

• При застраховка „Гражданска отговорност“ и преки искове на увредени лица – 5-годишна давност (чл. 378, ал. 2 КЗ)   
• При регресни и суброгационни искове – също 5 години от плащането  
• При лихви – отделна 3-годишна давност (чл. 378, ал. 8 КЗ)   

​

Особено съществен практически момент е началото и спирането на давността. Законът предвижда, че когато е подадена претенция към застрахователя, давността спира да тече до произнасянето му по нея (чл. 378, ал. 9 КЗ) . Това дава известна защита, но не отменя необходимостта от активно поведение.

​

Реалният риск идва от следните ситуации:

​

• Клиентът изчаква „още една оферта“ или допълнителен оглед с месеци  
• Води се продължителна кореспонденция със застрахователя без правни действия  
• Приема се частично плащане и спорът „остава да се доизясни“  

​

В тези случаи давността продължава да тече и може да изтече неусетно.

​

Практически съвет: ако има съмнение за занижено обезщетение, сроковете трябва да се анализират още в началото. В рамките на правна консултация за обезщетение може да се направи точна преценка дали правото е все още защитимо и какви действия да се предприемат своевременно.

​

Може ли подписано споразумение или приемане на плащане да ограничи правото на допълнителен иск?

​

Това е един от най-деликатните въпроси в практиката. Много застраховани лица приемат изплатената сума и подписват документи, без да са наясно с правните последици.

​

По принцип, самото получаване на обезщетение не лишава автоматично от право да се търси разликата. Ако плащането представлява частично изпълнение, вземането остава за остатъка.

​

Ситуацията се променя, когато е налице споразумение (спогодба). Съгласно чл. 434 КЗ, спогодбата има действие за застрахователя, ако е одобрена от него . В практиката това означава, че ако сте подписали документ, в който изрично се заявява, че:

​

• приемате сумата като окончателно обезщетение  
• нямате други претенции  
• се отказвате от бъдещи искове  

​

— тогава възможността за последващо оспорване може да бъде сериозно ограничена.

​

Ключовият въпрос е съдържанието на документа, а не неговото наименование. Дори документ, озаглавен „приемо-предавателен протокол“ или „разписка“, може да има характер на спогодба, ако съдържа отказ от права.

​

Съществуват обаче и възможности за защита:

​

• ако съгласието е дадено при заблуда относно реалния размер на вредите  
• ако клаузите са неравноправни (при потребителски договор)  
• ако липсва ясно и недвусмислено изявление за окончателност  

​

В тези случаи може да се търси недействителност или ограничено действие на споразумението.

​

Практически сигнал за риск:

​

• документът се подписва веднага след огледа  
• не се предоставя време за преглед  
• липсва ясно разбиване на изчислението  
• използват се общи формулировки като „окончателно уреждане“  

​

Подобни ситуации изискват повишено внимание. В много случаи подписването на един документ може да се окаже по-съществено от самото плащане.

​

Какви допълнителни суми могат да се претендират освен основното обезщетение?

​

Често застрахованите лица се фокусират единствено върху разликата в стойността на ремонта. Българското право обаче позволява да се претендират и други суми, които значително увеличават общия размер на вземането.

​

На първо място, това е законната лихва за забава. Съгласно чл. 409 КЗ, застрахователят дължи лихва върху обезщетението след изтичане на законовия срок за произнасяне по претенцията . Това означава, че ако плащането е забавено или непълно, лихвата се натрупва върху дължимата разлика.

​

При застраховки „Гражданска отговорност“ законът изрично включва и лихвите като част от покритието – чл. 429, ал. 2 КЗ . Това има значение при по-големи щети, където времето на спора влияе съществено върху размера на дължимото.

​

Освен лихвите, могат да се включат и:

​

• разходи за ограничаване на вредите (напр. временно обезопасяване, репатриране)  
• разходи за експертизи и оценки  
• допълнителни преки вреди, които не са отчетени първоначално  
• при определени случаи – пропуснати ползи (особено при „Гражданска отговорност“)  

​

От особено значение е, че застрахователят отговаря за всички вреди, които са пряк и непосредствен резултат от събитието, в рамките на застрахователната сума (чл. 429, ал. 1 КЗ) . Това включва не само физическия ремонт, но и икономическите последици от щетата.

​

Практически пример: при увреден автомобил, използван за търговска дейност, може да се претендира и загуба от невъзможност за използване, ако тя е доказуема и пряко свързана със събитието.

​

Често срещана грешка е тези елементи да не бъдат включени още в извънсъдебната претенция. Това ограничава позицията на ищеца и води до по-нисък общ резултат.

​

Правилната стратегия изисква още в началото да се изгради пълна картина на вредите – не само това, което застрахователят е признал, а всичко, което законът позволява да бъде възстановено. Именно тук ролята на адвокат по застрахователни спорове е да идентифицира и структурира всички дължими компоненти на обезщетението, така че защитата да бъде максимално ефективна.