.svg)
В практиката на BSLC често се срещат случаи, в които чужденец научава за риск от експулсиране твърде късно – при полицейска проверка, при подновяване на разрешение за пребиваване или след връчване на заповед, основана на твърдение, че присъствието му в страната създава сериозна заплаха за обществения ред или националната сигурност. Тогава рискът вече не е хипотетичен. Става дума за реална възможност за извеждане от България, за отнемане на правото на пребиваване и за налагане на забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз. Именно поради тежестта на тези последици навременната консултация с адвокат по миграционно право е решаваща както за предотвратяване на мярката, така и за съдебната защита срещу вече издадена заповед.
BSLC съдейства по дела с издадени заповеди за експулсиране, със забрана за влизане, с отказ за подновяване на пребиваване, който създава риск от последващи принудителни мерки, със спорове пред административния съд, както и по случаи, в които чужденецът има семейство в България или спрямо него се правят твърдения за заплаха за националната сигурност или обществения ред ⚖️. Правната защита в тези производства изисква много прецизна работа, защото се пресичат материалноправните основания за мярката, правилата за нейното изпълнение, ограниченията поради защита от връщане в опасна държава и процесуалните възможности за съдебен контрол.
В кои случаи законът допуска експулсиране на чужденец от България?
Експулсирането е една от най-тежките принудителни административни мерки в българското миграционно право. То не е наказание, а превантивна административна мярка, която може да бъде наложена само при точно предвидени в закона предпоставки. Законът допуска експулсиране, когато присъствието на чужденеца в страната създава сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред, както и когато са налице основанията по чл. 10, ал. 1, т. 1 – 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), тоест при данни за опасност за международните отношения, сигурността или интересите на българската държава, за терористична дейност, за участие в определени форми на тежка престъпност или за трафик на хора и незаконно превеждане на лица през граница. Това следва от чл. 42, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1 – 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
Много важно е да се прави разграничение между експулсиране и други мерки по закона. Не всяко нарушение на режима на пребиваване води автоматично до експулсиране. Съдебната практика на Върховния административен съд последователно приема, че за прилагането на мярката трябва да са налице кумулативно чужденец, сериозна заплаха и насоченост на тази заплаха към националната сигурност или обществения ред. Същата практика подчертава и че самото осъждане не е достатъчно във всеки случай, за да се приеме автоматично наличие на сериозна заплаха, макар че при определени факти и тежест на деянието осъждането може да обоснове такава преценка. Именно затова съдът изисква конкретна, а не шаблонна оценка на поведението на лицето.
Последиците от експулсирането са изключително тежки. С налагането на мярката се отнема и правото на пребиваване на чужденеца в Република България и се налага забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз. Това следва пряко от чл. 42, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Когато забраната за влизане се налага по общия режим на чл. 42з от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), тя е за срок до 5 години, а може да бъде и за по-дълъг срок, когато лицето представлява сериозна заплаха за обществения ред или националната сигурност. В съдебната практика се приема, че срокът на забраната трябва да бъде мотивиран, а липсата на мотиви за максимален или по-дълъг срок води до незаконосъобразност.
Законът урежда и няколко специални хипотези. Експулсира се и чужденец, който има разрешение за пребиваване или друго разрешение, даващо право на пребиваване, издадено от друга държава членка, ако не се завърне в тази държава в 7-дневен срок от установяване на незаконното му пребиваване. Освен това българското право предвижда изпълнение на решение за експулсиране, издадено от компетентните органи на друга държава – членка на Европейския съюз, при условията на чл. 42а – 42в от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). За дългосрочно пребиваващите в Европейския съюз и за лицата, свързани с международна закрила, законът съдържа допълнителни специални правила в чл. 33з и чл. 47 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), които изискват координация с другата държава членка и, в определени случаи, връщане именно в държавата, предоставила закрилата.
Как се взема решението за експулсиране и какво трябва да съобрази администрацията?
Решението за експулсиране не може да бъде автоматично и не може да почива само на общи твърдения. Принудителните административни мерки се налагат със заповеди на изрично посочените в закона компетентни органи, сред които председателят на Държавна агенция „Национална сигурност“, директорът на дирекция „Миграция“, директорите на главните дирекции и други оправомощени от закона длъжностни лица. Когато фактическите основания съдържат класифицирана информация, те се посочват в отделен документ по реда на Закона за защита на класифицираната информация. Това следва от чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
При налагането на мярката администрацията е длъжна да извърши индивидуална преценка. Законът изисква компетентните органи да отчетат продължителността на пребиваването на чужденеца в България, принадлежността му към категория на уязвими лица, наличието на производство по Закона за убежището и бежанците или на производство за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Това е задължителното съдържание на преценката по чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). За някои специални категории, включително дългосрочно пребиваващи и определени лица с връзка към друга държава членка, законът поставя и допълнителни критерии като възраст, здравословно състояние и социална интеграция.
Точно тук най-често се допускат съществени грешки. Върховният административен съд приема, че административният орган трябва да обсъди конкретно и самостоятелно всички релевантни обстоятелства по случая и че незаконният престой сам по себе си не може да бъде единственото основание за предприемане на най-тежките принудителни мерки. Съдебната практика също така подчертава, че ако не се установява поведение, което действително представлява сериозна заплаха за обществения ред, не е налице и основание за най-тежките последици, включително за продължителна забрана за влизане. Това е причината немотивирани заповеди, шаблонни констатации и липса на реална оценка на семейния и социалния живот на лицето често да водят до отмяна на акта.
На практика особено значение имат случаите, в които чужденецът живее от години в България, има съпруг или деца тук, работи, има подадено заявление за подновяване на пребиваването или е в производство по международна закрила. В такива хипотези пропускът на администрацията да направи реален баланс между обществения интерес и засегнатите лични и семейни права е съществен порок на заповедта. Именно затова при защита срещу експулсиране обикновено се събират доказателства за семейни отношения, социална интеграция, адрес, работа, обучение на деца, здравословно състояние и всички факти, които показват реалната връзка на лицето с България.
Каква защита има чужденецът срещу експулсиране?
Заповедта за експулсиране подлежи на съдебен контрол. Законът предвижда, че заповедите за експулсиране се обжалват пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс, а решението на съда е окончателно. Съдебният контрол е контрол за законосъобразност, а не за целесъобразност, което означава, че съдът проверява компетентността на органа, формата, спазването на административнопроизводствените правила, правилното приложение на материалния закон и съответствието с целта на закона. Това следва от чл. 46, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и от общия съдебен ред по Административнопроцесуалния кодекс.
Особеното при експулсирането е, че жалбата не спира изпълнението на заповедта, освен когато заповедта за експулсиране е издадена на основание сериозна заплаха за обществения ред. Когато жалбата не спира изпълнението, но съдържа обосновани твърдения за наличие на съществен риск лицето да бъде изпратено в държава, в която животът или свободата му са застрашени или е изложено на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение, съдът може служебно да спре предварителното изпълнение, като до произнасянето му мярката не се изпълнява. Тази гаранция произтича от чл. 46, ал. 4 и ал. 5 във връзка с чл. 44а, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
Защитата срещу експулсиране не се изчерпва с жалбата срещу самата заповед. Когато изпълнението не може да се осъществи незабавно или трябва да бъде отложено по правни или технически причини, органът отлага изпълнението до отпадане на пречките. Когато пък чужденецът възпрепятства изпълнението или има опасност да се укрие, могат да бъдат наложени обезпечителни мерки или да бъде издадена заповед за принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на извеждането. Настаняването по правило продължава до отпадане на основанията, но не повече от 6 месеца, като по изключение може да бъде продължено с до още 12 месеца. За основанията за това настаняване се правят ежемесечни служебни проверки, а когато вече не съществува разумна възможност за принудително извеждане, лицето се освобождава незабавно. Това следва от чл. 44, ал. 5 – 8 и чл. 44б, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
И самото принудително настаняване подлежи на отделно съдебно оспорване. Заповедта за принудително настаняване в специален дом може да се обжалва в 14-дневен срок от фактическото настаняване, като съдът разглежда жалбата по бърз ред. Жалбата не спира изпълнението, но при окончателна съдебна отмяна чужденецът се освобождава незабавно. Това е особено важно в практиката, защото в много случаи именно спорът за настаняването е първият реален инструмент за бърза защита срещу фактическото извеждане от страната.
Наред с това законът съдържа и абсолютна материалноправна граница пред изпълнението на експулсирането. Чужденец, на когото е наложена принудителна административна мярка „експулсиране“, не може да бъде експулсиран в държава, в която животът и свободата му са застрашени и в която е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Когато това е установено с влязъл в сила съдебен акт, органът издава отделна заповед, с която изрично посочва забраната за експулсиране и държавата, в която лицето не следва да бъде изпращано. Това следва от чл. 44а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
Практически най-важното при защита срещу експулсиране е бързината. След връчване на заповедта трябва незабавно да се анализира правното основание, да се провери дали са изложени достатъчно мотиви, дали е направена преценка по чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), дали има основания за спиране на изпълнението и дали са налице доказателства за семейни, социални и професионални връзки в България. В сложните случаи, особено когато се сочат съображения за национална сигурност или има класифицирана информация, защитата трябва да бъде изградена много внимателно, защото съдебният спор е преди всичко спор по законосъобразност на акта и по доказаност на законовите предпоставки за най-тежката мярка в режима на чужденците.
Ако сте изправени пред подобна ситуация, може да разгледате повече за нашата практика в областта на имиграционното право или да заявите консултация с адвокат за експулсиране, за да получите конкретна оценка на случая.
.svg)
.svg)
.webp)
